Това няма да е точно интервю, по-скоро „откровение“ за това как аз виждам Рицар чаши. Идеализирана и романтична представа, типично в негов стил. Нормално, мисля, че нося много от енергията на Рицар чаши в себе си. За описанието на рицаря и заобикалящата го среда съм използвала изображението от колодата на Друидите и Уика.
Знам, че изглеждам ужасно глупаво в момента – още по пижама, наметнат с чаршаф, защото макар вече да се развиделява, все още е доста студено. А в бързината да видя изгрева, не усях да намеря нищо по-подходящо за обличане. Носи се лек бриз откъм водата, щурците още се чуват, но са заглушени от песента на хиляди птици, скрити из клоните на дърветата наоколо. Вече няма комари, но от язовира се носи лепкава и по странен начин приятна миризма на застояла вода. Потрепервам леко, докато гледам как вятърът поклаща папура, заблатил близкия бряг.
Приятелите ми още спят в палатката, разпъната непохватно недалеч от вече изпепеления лагерен огън. Китарите са подпрени на дебелия дъб малко по-навътре към гората, а из тревата се подават гърлата на твърде много празни бутилки от бира. Чувам съвсем отчетливо как Методи хърка. Цяло чудо е, че не е изгонил все още птиците наоколо. Всички спят дълбоко, а аз седя в росната трева близо до брега и гледам разсеяно зеленикавата вода, в очакване на изгрева. Добре, че няма кой да ме види, пак ще има да ми се подиграват.
Но не мога да заспя. Преследва ме една мечта. Сънувах как всички – цялата ни група, плюс Илиана, сестра ѝ и другото момиче, което има невероятно дълбоки сини очи – сънувах как всички ние сме на турне. Обикаляме от стандион на стадион, публиката скандира неизмисленото все още име на групата ни, пее заедно с нас песните ни и спи наоткрито, само и само за да има шанс да ни чуе да свирим. Мечтая си един ден този сън да се превърне в реалност. Всъщност… не просто мечтая, имам нужда този сън да се превърне в реалност. И не заради славата или заради пари. Не, просто имам мечта, имам идеал, който трябва да следвам. Трябва да направя така, че хората да ме чуят, трябва да ги накарам да видят как вредим на тази планета, как я унищожаваме, как завещаваме едно гробище за децата си.
Ако успея с музиката си, посланието ми ще може да се разпространява свободно по целия този широк свят, навсякъде, докъдето нормално аз самия не мога да достигна. Вдигам поглед нагоре и забелязвам тънкия сърп на Луната, която бледнее на вече позлатеното небе. Още няколко минути и тя напълно ще изчезне, засенчена от Слънцето. Вдигам полу-празна чаша като тост за нея и в изблик на благодарност за всичкото вдъхновение, което ми е споделяла в самотните нощи. Понякога си мечтая да мога да видя света по начина, по който тя го вижда – с кристалната тишина, разстлана по малките, градски улици, с тайните целувки, разменени между влюбени, със сребристото ми сияние, отразено във водите на океаните.
Ето че и първите лъчи на Слънцето раздират кадифената синева на небето. Време е да пусна сънищата да си ходят и да се върна към моята мисия. Трябва да будя останалите, за да сгъваме лагера, да почистим след себе си и да затрупаме дупката от огъня. След това да потегляме към града, където ще участваме в демонстрация против застрояването на природните резервати. За вечерта съм резервирал един гараж, където с момчетата ще можем да репетираме. Очертава се натоварено лято. Надявам се, че ще успеем да напишем достатъчно песни, за да създадем репертоар и да ходим по участия. Да… имам много неща все още за вършене, но… мисля, че ми хрумна страхотна мелодия.
Подхващам китарата, първите два акорда идват някак отсамо себе си, все едно някой ми ги е спуснал отгоре. Още преди да съм изсвирил цялата мелодия, знам че тази песен ще е нещо велико. Може би достатъчно добра, че да стартира кариерата ни на истинска, велика банда. Може би достатъчно добра, че да ни изстреля на върха. Може би ще я посветя на Анна и тя най-после ще се съгласи да излезе с мен. Може би… но най-важното сега е да не спирам да вярвам.
78 истории 