А междувременно пред нея бяха само ниският купол от белезникава мъгла, както и задушаващото бреме на аристократичния свят, където изцяло се грижат за тебе и никога не търсят съдействието ти, където усещането за някаква съпричасност с кипящия, значим живот трябва болезнено да се потиска като незрима мечта, вместо да идва отвън, от неотложните потребности, които налагат да вложиш енергията си в тях. „Какво да правя?“, „Каквото пожелаеш, скъпа!“ – до това се свеждаше краткото ѝ съществувание, откакто бе престанала сутрин да учи уроците си и да упражнява глупави мелодийки на омразното пиано. Бракът, от който очакваше подтик за достойни и незабавни действия, все още не я бе освободил от смазващата свобода на жената аристократка, все още не бе запълнил празното ѝ съществувание с дълбоката радост на безмерната нежност. Разцъфналата ѝ пълнокръвна младост бе духовно окована и сякаш се сливаше със студения, безцветен, стеснен пейзаж навън, със смалените мебели, с непрочетените книги и с призрачния елен в мъждукащия химерен свят, който напълно избледняваше на дневна светлина.
~ из „Мидълмарч“, Джордж Елиът (Мери Ан Евънс), 305-306 ст. ~
На мен лично този откъс просто ми крещи 9 пентакли + 4 чаши. Моят вариант за непосилна лекота на битието. У вас създава ли подобно впечатление?
78 истории 